ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
Русе
Спортни
Регионални
България
Международни
Любопитно
Галерии
Личности
RSSВсички
Бизнес
Други
Институции
Криминални
Общество
Агро
| Розмари Де Мео: Несломимият български дух ме възторгва | ||||||
| ||||||
Благодаря ви много, че приехте нашата покана. За мен е особено удоволствие да си говоря с вас, вие сте един безкрайно интересен разказвач, върнахте на фокус автентичното, българското, фолклора в художествената литература. За толкова много неща мога да ви попитам, че просто не знам откъде за почна. Но понеже станахте символ все пак на българското и на автентичното, нека започнем от там. Говорим си с различни хора напоследък, според някои е добре традицията да се променя, за да може да бъде запазена. Да се промени, в смисъл да се направи близка до новите хора, до новото време. Други обратно, считат, че традицията трябва винаги да се пази. Те са някакъв вид пуристи. Има доста ритуали, обичаи, които в момента се променят, веднага ви давам пример хората, които се хвърлят в реката на Йорданов ден, например, което за мен не е автентично, но от друга страна мнозина му се радват. Какво мислите вие, какво се случва в българската традиция. Добро утро, първо да кажа. За мен е чест, че ме потърсихте, радвам се, благодарна съм, искам да направя едно уточнение. Да, за много хора книгите ми бяха припомняне на българщината, за други обаче, те бяха встрани от автентичното. И сега аз, като човек радетел за българщина и народна памет, веднага искам да кажа, че ми се говори на български език, първо ще започна с това. И думички като ритуали, автентични и традиции няма да употребя, дори само за да покажа, че когато става въпрос за българска памет може спокойно да не се употребяват такива думички. Защото няма начин в българската ни памет да няма български думи за това. Така че да започнем да говорим за обичаи, за предания, за обредност и за българска памет. Що се отнася до автентичност, прекрасен въпрос. Много скоро беше обявена темата в групата “Стопанката на Господ" и “Зарана" и аз съм много щастлива колко много хора взеха участие по темата, явно е интересна. И много умишлено зададох предизвикателно въпроса, както обикновено правя, за да има смисъл разговора. И въпросът гласеше - кой измисля народните обичаи? Беше ми интересно да следя разговора, защото се включиха много хора. И като човек, обикалял България и събирал, смея да твърдя, че за мен определения като изконен, истински, изначален, неподправен, достоверен, стародавен са изключително нелепи, когато става въпрос за народна памет. Защото народната ни памет е предавана устно и тя е писмено записана на 130 години са писмените сведения за народната памет. Вие можете ли да си представите как са били записани всички предавания и обичаи тогава, преди 130 години от великия Димитър Маринов. Той издава “Вярвания или суеверията на народа" 1891 г. Етнолозите твърдят, че там са разказани автентични обреди и обичаи, които едва ли могат да бъдат видени някъде днес в този вид. Когато ги е записвал Маринов вече са съществували отдавна, колко отдавна никой не знае. Но излиза, че писаната ни памет за обичаи и обреди е само на 133 години и това са само шест поколения. Всяко читалище ще ви разкаже за автентичен обичай, който представя, но колко всъщност е бил дълъг животът му никой не пита и никой не помни. В България понятието от край време е признак на нещо вековно. Истината е, че нещо, което помним от баба си, а това са само три поколения, кой казва кое е изконното в устно предавана памет? Кой казва какви са правилата на един обичай? Кой казва кое след кое следва? Чии са правата на истинността на един обичай? Ако българските стародавни обичаи и обреди са записани и са само на 130 години, някъде там косвено се появява съмнението, че може би освен писани са и дописани и кой знае коя е истината? Не може би, със сигурност, със сигурност и кому е потребно да сложи истината в книга и да я заключи, и да напише закон за нейното ползване. Народната памет е нещо живо. Знаете ли, наблюдава се едно много тъжно явление, възникна, аз я наричам академична експертна полиция. Започна се едно разследване, ако се появи човек, в това число и аз, ако се появи човек, който не е с академично образование, и който посмее да заговори на теми, които касаят история, археология, етнология, той светкавично бива нападан от въпросната академична и експертна полиция. И те започват да подлагат на съмнение от висотата на академичното си образование достоверността на неговите твърдения. А аз бих попитала - какво означава достоверен разказ на един простосмъртен човек, който е попаднал в някакво населено място, преживял е нещо и иска да го разкаже. Или, нима има закон, който забранява на човек без академично образование да има изключителен интерес и с много страст да се зарови в литература или в живи източници, за да направи своите изводи. В България официалната история и етнология са изключително дискредитирани, те имат много лошо име. Отдавна на всички ни е ясно, че дори историята, която учим в училище е плод на историческа пропаганда години наред. Така че абсолютно нормално е да се появяват хора, които да говорят за памет от гледна точка нова. И тази народна памет, това исках да кажа, тя се развива, тя е жива. Ако тя беше спряла да се развива, ако бяха изчезнали обичаите ни и обредите ни, тогава можеше да се говори за някакви правила и за някаква истина. Но това, което казвате ме кара да си представя за тази памет като за една песен, която се чува през времето и се допява, допълва, дописва. Това история, както и една отворена книга, която някой може да напише и друг да прочете. И не само, абсолютно искам да кажа, че потребността на един народ, която също се развива - моралът, нравствеността, всичко се развива. Тя може да роди и нов обичай, тя може да роди нещо ново, стъпило на нещо старо и в това няма нищо лошо. Това означава, че продължава да живее потребността от проява на българска сила, на някакъв стар жив въглен е оживял и е подпалил нова жарава. И в това няма нищо лошо, нищо лошо. Да, измисленото и въображаемото всъщност е чудесно и то е част от онова, което ни дефинира като човешки същества. Определя - на български, извинявайте. В едно друго интервю бяхте споменали, че и Бог и Дявол са измислица на човека. Кое е истината тогава? Вярвате ли на човеците? В какво вярвате? В какво вярвам аз? Аз вярвам в равновесието. Аз вярвам, че човещината, всеки човек е изтъкан от силата на сътворението и от силата на разрушението по равно. Вярвам, че всеки има свободна воля и в един момент от живота си той избира в коя служба да бъде - на силата на сътворението или на силата на разрушението. Но и двете са сили и са част от равновесието. Как се пазим от разрушението? Как се пазим от разрушението? Аз не се пазя от разрушението, гледам да не разрушавам. Аз не се пазя от нищо, просто внимавам какво правя, внимавам за действията си, избирам как да действам всеки ден, не се пазя. Благодаря ви. Кое според вас е най-българското нещо, онова по което се познаваме и се различаваме, по което се определяме, хайде да използвам думата, която ми предложихте? Не мога да определя такова нещо, не мога да определя. България е толкова богата на памет, толкова проявления има на памет и на българска сила, че аз не бих могла да извадя едно нещо и да кажа - ето това е. И ме притеснява, когато някой посмява. Аз харесвам думата българщина, харесвам понятието българщина точно както понятието човещина, то е изтъкано и от двете сили. И всичко, което е българинът е изтъкано от двете сили. Българинът за мен , за разлика от много други народи, на които са наслагани, и към които са приложени различни клишета, говори се какъв е италианецът, какъв е германецът, какъв е испанецът. Българинът е многообразен, за него всичко важи, всичко е вярно за българина. И аз много харесвам шарения български... Коя е любимата ви българска дума? Моята любима? Да. Аз съм изключително пристрастна, изобщо към българския език. Въпросът коя е любимата българска дума ми мирише на детски лексикон, какъвто попълвах в 4 клас и не мога да съдя българския език за това. Но веднага се сещам за думата възторг, която много се опитвам да наложа, да върна отново към живот на мястото на абсурдната дума ентусиазъм. Какво ви възторгва, г-жо Де Мео? Силата на българския дух, оцелелият български дух, несломимият български дух ме възторгва. А коя е следващата история, която ще разкажете с тази хубава българска дума? Аз не спирам да пиша, аз не мога да спра да пиша, имам потребност да пиша. Много се радвам, че книгите ми са много успешни. Сега ми предстои нещо, което никога не съм правила, ще издам книга на друг автор въпреки, че си бях обещала никога да не го правя. Но смятам да издам книгата на мюсюлманин-алианин, за да покаже въздействие българската народна повеля “почитай вярата на всекиму, било тя чужда на твоята, защото тя е свещено право и най-скъпа потребност на всеки човек." Аз ще издам книга на Мохарем Алиосман известен много като духовен водач в общността си, опитвайки се да допринеса към богатството и паметта за българска вяра по нашите земи, това ми предстои в момента. Каква ще е вашата роля? На издател. Аз ще издам тази книга, тя ще има премиера на 17 февруари, още не съм я обявила, ще я обявя. Но това, което предстои лично на мен е “Училището ми - дарът на корена" на 18 февруари в София в Топлоцентрала. Това е училище, в което аз разказвам за истината за обредността такава, каквато съм я видяла аз, не изконната истина за обредността. А истината, която срещнах аз, истината на хората, които срещнах, които пазеха тази истина. Много отдавна не съм правила това училище в София, може би от 7 години и има огромен интерес, и се радвам, че ще се случи отново на 18 февруари. Какво точно, за каква обредност ще си говорите? Това е безкрайна тема, как точно се случва това училище? За обредността събрана в “Стопанката на Господ", за това, което се разказва в “Стопанката на Господ", за каква е ядката, онзи жив въглен, както казах, който тлее зад така наречените православни празници. Ще разказвам за Еньовден, за Преображение, за Водици, за Кръстовден, за Благовец и а тези обреди, които аз съм срещнала по пътя си. Както и за разликата между вяра и религия, за това кой е измислил обредността и обичаите, за тези неща ще говорим. Много си говоря с хората, които идват. Аз не правя една лекция просто застанала отпред, говорим много, спорим. Винаги са добре дошли хора, които не са съгласни, които задават въпроси. Истината се крие точно в такъв разговор. Говорим си за обреди, за неписани и писани спомени. Има и много тайнство във всичко това. Има ли нещо, за които е по-добре да не говорим, а да замълчим, да не наричаме? Има един-единствен много важен закон в наричането, който трябва да бъде спазен и той е да не наричаме за други хора. Човек би следвало, ако реши да участва в такова тайнство, на направи такова тайнство, говоря за тайнството Наричане, би следвало и само да нарича своите бъднини или всичко, което иска да си отиде от него, но никога за друг човек, това е единственото. Било то добро или зло за другите? Било то добро или зло, и доброто и злото са част от пътеките на една личност и на изборите на един човек и всичко, което следва от това. Друг човек не може да бърка в този път. Понеже зачекнахме темата за доброто и злото, вие сте безспорно явление в българската литература, обаче книгите ви бяха между миропомазване и разпъване на кръст, имаше много противоположни реакции. Което е прекрасно. Да, абсолютно. Имаше огромен отклик в четящите хора. Как си обяснявате всичко това? Какво се случва в българските литературни среди според вас? Първо, ще кажа, че аз съм извън българските литературни среди, не се смятам за част от тази общност, поради една-единствена причина, аз съм независим автор, който се издава сам и се разпространява сам. Това означава много простичко, че аз съм извадена от всякакви класации, от всякакви литературни събития, от всякакви литературни награди, от всякакво литературно говорене по медии, което е немислимо и недемократично в България. Смятам наистина за огромно постижение този шум, който се вдигна и възникналите противоречия. Защото това означава първо, че едни книги са много интересни. И второ, че те никак не са безобидни. И че личността на един човек, който създава е притеснил някого, което е факт, защото успехът и излизането на сцената на независим автор в България се оказа нещо трудно допустимо. То се оказа грях за литературните среди. Искам да кажа нещо за класациите. Искам да обясня нещо на хората, които разбира се, няма как да се сетят за подобни неща и надали са се замисляли. Литературните класации в България не могат да бъдат меродавни и те са с неясен произход, защото издателствата по някаква причина, след демокрацията, отказват да обявяват тиражите си. Преди 1990 г., ако отворите една книга, вие ще видите, че в една книга пише колко е бил тиража. Например, 1978 г. са издадени “Събрани съчинения" на Вазов и там пише, че те са издадени в 60 113 броя тираж. Никъде в момента не се обявяват такива тиражи. Издателствата имат причина за това, защото те се опасяват, че ако обявят тези тиражи, ще се окаже, че всъщност продадените книги изобщо не са това, за което се говори публично. А единствено публично обявения и осчетоводен тираж, доказуем тираж, би следвало да направи такава класация. А в момента никой не обявява тиражите си. И за мен е абсолютно нелепо някой да прави класации, защото веднага ще попитам на базата на какво? На базата на продадени книги? На мен ми зададоха въпроса, защо, ако аз съм на първо място по продажби в “Гринуич", не съм на първо място по продажби в “Хеликон". Веднага ще отговоря, защото аз не работя с “Хеликон", отказала съм да работя с веригите. И е добре хората да си зададат въпроса каква всъщност литература интересува българския народ, каква литература българският народ харесва? И как един независим автор всъщност, и защо той не се продава по веригите? Така че “Стопанката на Господ" и “Зарана" са с установени и проверени счетоводно тиражи, за разлика от тиражите на всички големи издателства и всички известни заглавия в последните години. Има ли огорчение? Има огорчение, разбира се. Това ли е водещото? Имате огромен успех, аз чувам огорчение, въпреки това. Нормално е. Това е огорчението на човека, който вижда истинското положение. Но така както улавяте моето огорчение, трябва да ви кажа, че се чувствам изключително удовлетворена, защото като пишещ човек от години, самата аз не мога да оценя успеха на самата литература. Самата аз оценявам огромния успех на моята битка да изляза на пазара и хората да четат тези книги. И се чувствам много удовлетворена, че въпреки пречките, над 180 000 българи, ето сега аз ще извадя моя тираж на “Стопанката на Господ", който може да бъде проверен, над 180 000 българи са намерили и са си купили тази книга. А “Зарана" към днешна дата е над 50 000 и това е огромно постижение за българския пазар, което съм постигнала сама, без никаква помощ от страна на системата. Напротив, през пречките, които системата ми постави. Така че имам огромното удовлетворение хората да обичат тези две книги и аз съм им страшно благодарна. С нетърпение ще очакваме още много истории от вас и в бъдеще. Благодаря ви много, Розмари Де Мео. |
Зареждане! Моля, изчакайте ...
Все още няма коментари към статията. Бъди първият, който ще напише коментар!
ИЗПРАТИ НОВИНА
Актуални теми
Абонамент
Анкета
ЗА НАС:
За контакти:
тел.: 0886 49 49 24
novini@ruse24.bg
©2008 - CurrentCopyrightYear Медия груп 24 ООД. Ruse24.bg - Всички права запазени. С всяко отваряне на страница от Ruse24.bg, се съгласявате с Общите условия за ползване на сайта и политика за поверителност на личните данни (обновени). Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на Медия груп 24 ООД. Мненията изразени във форумите и коментарите към статиите са собственост на авторите им и Медия груп 24 ООД не носи отговорност за тях. Поставянето на връзки към материали в Ruse24.bg е свободно. Сайтът е разработен от Медия груп 24 ООД.
Статистика: