Деси Добрева за спектакъла "Гиздава" в Пловдив: Надявам се публиката да усети страстта, с която работим

Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с Деси Добрева и нейния благотворителен концерт - спектакъл "Гиздава" на Античен театър Пловдив.

Здравей, Деси! Какво да очакваме в Пловдив от този спектакъл?

Първо, казвам добър ден, много ми е драго и благодаря за поканата! За мен и за целия ми екип ще бъде наистина чест и голямо удоволствие, разбира се, не само да бъдем гости на Пловдив, но и да се изявим на сцената на този уникален монумент и въобще изключителен театър. За първи път организирам самостоятелно и лично аз свое собствено събитие в Античния театър и много се вълнувам първо от този факт. А иначе, концертът "Гиздава“, както може би слушателите вече са чули, е част от едно много мащабно благотворително турне, на което съм се посветила тази година. Защо благотворително? Защото всички приходи от турнето всъщност ще даря на талантливи деца в нужда, като всеки един концерт съответно способства за нуждите на децата в града и в региона. Така ще бъде и с концерта в Пловдив, в който имаме над 250 деца участници от Пловдив и целия регион въобще. Много сериозна организация. Всеки ден държим връзка, получавам клипчета, хореографии, чудесии. С г-жа Нешка Робева, с която всъщност работим заедно по този проект, се чуваме също почти всеки ден. Спектакълът е вече готов за Пловдив и нямаме търпение да излезем на сцената на Античния театър. Освен мен, там ще бъдат и прекрасните музиканти от "Лудо Младо" бенд, с които работя вече много години. Това са едни от най-добрите музиканти въобще в България - и фолклористи, и джазисти, и класически музиканти. Също така, с мен ще бъдат и танцьорите от формация "Гераци", също дългогодишни мои съмишленици. Но освен тази основа на спектакъла, останалото светло и гиздаво нещо, всъщност това са всички тези деца-участници, които ще покажат своите умения и талант. И те са в сферата както на спорта, така и на различните изкуства, защото имаме два състава по художествена гимнастика, и въобще жанрови танци, имаме няколко състава, и то така емблематични състави за Пловдив, с фолклорни танци, фолклорни формации. Имаме няколко състава, които са вокални и те са най-различни.

Едни от тях са фолклорни, и то за автентичен фолклор, какъвто примерно е съставът "Куклици“, но имаме и по-модерни, като "Бамбини“, или пък съвсем джаз ориентирани, като "Синтез“. И с тях сме измислили и направили едни много готини аранжименти, в които децата участват заедно с мен, така че да се получи един органичен спектакъл и всичко да бъде под формата на една магия буквално. Като започне, човек да влезе в една приказка и всъщност да излезе от приказката едва когато всичко приключи.

И да не му се излиза дори.

Ами да, надявам се да не му се излиза, самата публика да усети страстта и вдъхновението, с което работим. Искам само да кажа, че имахме вече 4 концерта от това турне: в Стара Загора, Бургас, Велико Търново и Варна, които минаха просто като една секунда, даже не бих казала една минута – толкова бързо, с един замах на вълшебната пръчица на Нешка Робева и публиката беше във възторг.

Аз съм изключително благодарна на тази прекрасна публика, която просто понесе със своите аплодисменти, викания и радости, буквално на ръце понесе не само нас, изпълнителите, но и всички тези деца, заради които го правим. Защото освен финансово, всъщност моята идея е да подкрепя тези деца, които се включват във всеки един спектакъл и се включват на местно ниво.

Затова в седемте концерта вече имаме над 1200 деца участници.

Това е голям труд, Деси. Това значи, че всеки спектакъл за всеки град го готвите отново, и отново с новите участници, за да направите този синтез наистина.

Точно така. И е съвсем различен. Защото да, песните общо взето са, така да кажем, от една шапка – той е основан на базата на нашия прекрасен фолклор, но всяко едно изпълнение е различно. И аз заради това снимам репортажно всеки един концерт. Защо репортажно? Защото всъщност идеята ми е след това да събера едно цялостно изпълнение, примерно на една песен, но от седемте различни сцени. Мисля, че това не е правено досега и ще бъде много интересно. Ами да, най-вече ще остане като спомен за децата клип за дейността. В крайна сметка аз трябва и да се отчета, но най-вече то може да бъде използвано от децата и техните ръководители като материал, с който те кандидатстват за конкурси, за състезания - както национални, така и на международни форуми.

Така че надявам се наистина да послужи и да бъде като един добър пример. Затова и го правя толкова публично, тъй като аз се занимавам отдавна с такъв тип благотворителна дейност, но тя е лична. Просто когато имам възможност.

Гледах в едно от представянията ти в групите в интернет казваш: "Като една буря, която помита всичко след себе си, преминава този спектакъл“. Но сега искам малко по-лични въпроси да ти задам, ако може. Откъде намираш сила за всичко това? Как ти идва този огромен хъс да правиш всичко това?

Мисля, че първо, това е характер, който може би на сцената е много добре дошъл. В личния живот не съм съвсем убедена – горките лични всички мои хора, които са наоколо. Но те много ми помагат действително, и много ме подкрепят във всичко, което правя, за което съм изключително благодарна. Така че първо, характер, второ, работата с деца е благословена работа. Тя е и мисия със сигурност, но човек се чувства след това толкова щастлив и някак си не само вдъхновен, но и удовлетворен. Така че за мен няма по-хубаво нещо от това.

Винаги съм преподавала по един и друг начин. Сега в момента нямам време за такава постоянна преподавателска дейност, така че не го практикувам като нещо постоянно и като професия, по-скоро където мога и когато имам възможност просто давам насоки, и то съвсем pro bono, защото това е спорадично. Тук не става дума за някаква школа, която постоянно да върви. Едно време давах такива частни уроци, но имах действително повече време.

А магията на фолклора, това исках да кажа – това е една тяга, една движеща сила, за която аз нямам обяснение. В момента, в който чуя едно хоро, едни тъпани, пък като засвирят едни гайди, абе не знам какво ми става. Имам чувството, че полудявам, буквално. Кръвта ми кипва, аз не мога да стоя на едно място. И то е видно – почвам да скачвам, да играя. Аз и при професионалните си ангажименти просто не мога да стоя на едно място.

От БНТ снимахме една празнична програма за май месец и аз трябваше да стоя неподвижно, защото програмата беше много елегична, изключително поетична, песните, които пеех, бяха по-нежни, по-романтични. Ами да, ама не мога, просто аз не се ли движа в ритъма на музиката, и ми беше много трудно. Горкият режисьор, сигурно и той се измъчи много с мен докато ме накара да стоя, накрая каза: "Я седни на един стол, че поне малко по-така неподвижно да стоиш“.

Откъде идва тази любов към музиката у теб? Може би има връзка с рода ти?

Ами не бих казала, че няма връзка. У нас всички са музикални, всички са свирили на някакъв инструмент и всички пеят божествено.

Със сестра ми като малки пеехме на два гласа. Ама няма песен дето да не сме я изпели, от всякакъв репертоар. То не бяха Марая Кери, пък Уитни Хюстън, пък всички народни песни, които знаехме, пък руски, пък италиански, пък полски, всичко. Едно време по радиото общо взето звучеше доста разнообразна музика, и то на най-различни езици, и ние разбира се, че не сме ги говорили тези езици, ами по слух, просто сме чули някакви измислени думички такива, но важното е, че пеехме. Пеехме, и то с цяло гърло. И всъщност аз съм възпитаничка на Музикалното училище във Варна с класически инструменти. Класическо пиано даже учих известно време и ударни инструменти. Но още и в 8. клас исках да уча оперно пеене. За съжаление тогава не ме взеха, защото някак си не бях в тогавашните норми, защото сега вече не са такива – бях много слаба и не ме взеха. Казваха: "Просто абсурд. Тука, докато не качиш 15-20 килограма, няма смисъл“. И аз бях много нещастна от този случай. Но майка ми седеше, слушаше, слушаше и накрая не й изтърпя търпилото и каза: "Абе я да вземеш да се запишеш тук някъде да пееш, че вече направо не знам. То непрекъснато се разпявате със сестра си. Аман“.

И за добро или за лошо, аз се записах в една вокална школа, "Студио ДА", тя все още съществува във Варна, откъдето между другото излезе и тогавашният дует "Каризма", Миро, който всички познаваме, и Галя, която е в Лондон в момента, и не само, изключително много други български артисти. Та така тръгнаха нещата към пеенето. Просто спомням си един случай, в който много ясно ми стана, направих разликата между сцената с класическа музика и сцената с популярна музика.

В 10. клас пях на сцената на Общината, някакъв концерт, който беше коледен, и аз бях включена в програмата с една песен на Елвира Георгиева, която не беше за коминочистача, между другото, друга беше, много хубава. Набързо, разбира се, както винаги сестра ми скрои една рокличка ужасно криво, много къса, сцената беше висока, сигурно ми се виждаха всички гащи и т.н., но нали, няма значение.

Важното е, че с голямо желание излязох. И в момента, в който излязох на сцената и просто погледите на хората се срещнаха с мен, и аз изведнъж видях каква огромна разлика има между двете сцени, каква власт буквално имам над всички тези хора, защото аз ги гледам директно в очите, и аз мога да им влияя с моето поведение, с моя поглед, с моите мисли, с това, което пея, с гласа си. Но не само това, те връщат обратно. И аз ги зарибявам още повече. Просто, действително казвам зарибявам, защото то е направо като наркотик, тъй като публиката се радва, усеща те, дава ти енергия, ти даваш още повече, те връщат. И това е една непрестанна връзка.

Докато, когато свирих на пианото, аз първо нямам контакт с публиката. Това е едно интровертно преживяване. Много фино, разбира се, изключително вътрешно преживяване, което ти трябва като артист да подариш, да предоставиш на публиката, но ти не разбираш какво чувстват те. Всичко преживяваш вглъбено, вътре в себе си. Докато това е точно обратното. Излизаш и още с първият тон всичко е гръмнало.

А кога усети, че сцената е твоето амплоа? Че тя те зове?

Ами сцената винаги е била моето амплоа. Дали ще съм с инструмент или с нещо друго, или пък ще приказвам, ще рецитирам, тя е нещо, което ме е теглило от малка. Още преди да попадна на професионална сцена, да тръгна по конкурси, още в детската градина имам едни снимки, там децата рецитират, правят разни пиески, то и до ден-днешен е така, и аз отпред, винаги пеех, аз съм най-отпред, танцувам, раздавам се.

И имам един спомен като малка, може би на 3-4-годишна възраст съм била, майка ми беше ушила, ама като казвам ушила е силно казано, защото то беше всъщност един плат или по-скоро различни платчета като реснички, една поличка такава много интересна, и аз с нея бях едно такова много екзотично същество.

Някакво островетянче с много къдрава коса, къса, и през лятото ставам много черна, и точно беше, може би не е било в детската градина, някъде другаде, с някаква музика, аз някакви чупки такива африкански правя, странни. Откъде съм ги видяла не знам, но буквално като някакво чужденче. Още тогава и родителите ми са виждали, че сцената ме тегли.

Да не говорим, че ние имахме пиано у дома, и аз като съм станала на една година, едвам съм проходила - на 10-11 месеца, съм застанала на пианото и съм казала: "Това е. Край. Това е мое.“ Не съм пускала никого, изключително ревнива съм била като цяло. И затова казвам, че то е писано. Аз не мога да избягам от него.

Много неща са се случвали в моя живот, които са съвсем различни. Аз съм тръгвала десетки пъти по различен път, обаче си има някаква сила невидима, която все ме връща обратно.

И затова казвам, че е писано. Харесва ми да съм там и определено просто аз живея на сцената, буквално реалният ми живот е там.

"Шоуто на Слави" ли беше трамплинът към известността? Имаше ли фиксидея  това непременно да се случи, да станеш известна, популярна?

Още преди "Шоуто на Слави“ вече бях спечелила доста от наградите си с пеене. Защото преди това разбира се в Музикалното училище, вече се  бях явявала на доста международни и национални конкурси, където бях печелила много награди и всъщност "Шоуто" дойде случайно, но като една много добра стъпка напред.

Защото аз вече бях тръгнаха да работя с програми, с мениджъри. Т.е. един вид бях избрала тази посока. Неясно дали ще продължа да го правя, но на мен ми харесваше. Аз още в училище работих,в 12. клас аз работих в Общината. И колега, който е доста по-голям от мен, цигулар, завършил също Музикалното училище във Варна, ние бяхме дует и ходихме на такива празници. И общо взето за мен това беше някак си като една линия, която да последвам, и освен че се препитавах с това нещо, на мен ми харесваше да бъда на сцената.

А и това е всъщност една много добра школа. Защото едно е да излизаш на сцена, където публиката е възпитана – тя е платила пари за билети, дошла е специално теб да слуша и разбира се, че ще ръкопляска, но е съвсем различно да отидеш да пееш на някакво мероприятие, особено на заведение, на ресторант, където никой не ти обръща внимание, защото всички се хранят, ти си просто един фон.

И аз се научих от фон така да се държа, въобще така възприех ролята си, че да накарам хората да ми обърнат внимание. Не само да се хранят, ами да участват в това, което правя. По този начин всъщност те също са по-щастливи, остават с по-добри впечатления. И до ден-днешен това ми помага в моята работа.

А какво научи в Бъркли? Защо отиде там?

Много неща. Всичко това е опит. Всяко едно нещо, което се е случило, то затова казват хората: "Всяко зло за добро“, защото ние не можем даже да го определяме като злини, тъй като не винаги знаем дали едно нещо, което правим, е зло, или по-скоро сме се спасили от друго по-голямо и по-опасно нещо. Така че всяко едно нещо е някаква стъпка, опит. Нещо, което човек трябва да научи, и то не е случайно там. Обучението ми в Бъркли също за мен не беше случайно, за мен беше много важно да го завърша, защото видях, първо, как се работи на едно друго ниво. Второ, исках да срещна различни гледни точки, да си сверя часовника самата аз къде съм, какво се случва, да видя отношението на хората към България, към българския фолклор.

Срещнах изключителни личности, не просто педагози, личности. Имах огромното щастие да срещна големи имена в нашата сфера, които са едни от топ продуцентите, което е уникална възможност. И съм много благодарна. Мисля че, и много пъти съм го казвала – няма нищо случайно. Защото аз навремето получих помощ, и то съвсем навреме, една протегната ръка, за която съм изключително благодарна, тъй като успях да завърша Бъркли.

Ако не беше тази протегната ръка и ако не ми бяха помогнали спонсори с една малка сума тогава, но нужна, необходима, а аз я нямах, нямаше да успея да продължа, нямаше да мога да взема след това цяла стипендия и всъщност да завърша успешно.

И ето, че аз сега се опитвам да направя същото нещо, както на мен са ми помагали, и то не един път. И аз да помогна на деца, които имат нужда. Понякога е нужно много малко, но трябва да е навреме, за да не се откажат. 

Какво им казваш на децата? На какво точно ги учиш?

Децата се учат най-добре с личен пример. Това, всичко, което правя, е един личен пример. Второ, говорим си за живота, за нещата такива, каквито са, без да ги отбягваме и затова винаги да гледат отгоре като птичка, да имат този птичи поглед, защото понякога човек много се вглъбява в дадена ситуация и казва: "О, голям проблем. Ужас!“, съответно се поддава на паника, на страх. Това не води до нищо добро винаги.

Така че по-скоро успокой се, излез за един час, изчисти си главата и се опитай да погледнеш отгоре и да видиш, че не е чак толкова страшно и винаги има някаква вратичка за изход. Винаги. Няма ситуация, в която да няма тази вратичка. Щом това нещо се случва, значи трябва да научиш нещо от него.

Когато видиш срещу теб дете, което не е достатъчно талантливо, как му го казваш? Какво му казваш?

Защо трябва да му кажеш, че не е достатъчно талантливо?

Това питам, дали трябва да му се каже, според теб?

Ами значи, то е толкова талантливо, колкото е. Хайде да кажа така: талантът на всеки един човек е различен. Ако то си мисли, че иска да пее, но примерно пее фалшиво, педагогът трябва да е този, който да му покаже неговия истински талант. Не да му посочва неговите негативи, и да каже: "Ти не можеш да пееш, откажи се, защото пееш фалшиво." Не, по-скоро да му каже: "Боже, абе ти рисуваш невероятно!""Ама ти знаеш ли,  това е просто невероятно. Я ми покажи още… Аааа", ако наистина е така. Или пък: "Ти имаш някакви уникални организаторски способности. Искаш ли да ми помогнеш да направим сега това, това, това и това." И полека-полека, ръка за ръка да го насочи всъщност в тази дейност, в която наистина му се отдава на това същество, и самото то ще се влюби и ще види, че настина е много добро. Ще му хареса. Това е всъщност истинският възпитател и педагог.

Той трябва да види къде е талантът, стремежът, ищяхът на съществото и да му подаде ръка там. И ако едно нещо му се отдава повече, не да бъде ревнив и да казва: "Не, не, аз искам сега тук да ти взема парите и ти да бъдеш мой ученик". Напротив, да го побутне точно там, където е правилната му насока, за да бъде щастлив този човек след това. И аз мисля, че преподавателят и този човек, който го е насочил, той самият ще бъде след това по-щастлив, когато знае, че е подал ръката и че е дал щастието в ръцете на това същество.

Много ценни съвети. Дано са ги чули, защото има, за съжаление, и педагози, които не умеят и нямат правилния подход към децата и ги оскърбяват от малки, като директно им казват, че са фалшиви, че не могат да пеят и т.н. 

То не е само това. То зависи и от личното себеусещане. Понякога човек има проблеми на личностна основа, хайде така да го кажем. И те, за съжаление, дават отражение и на работата му. Не бива да бъде така. Човек трябва да е винаги балансиран и да мисли какво приказва. Думите имат много голяма сила. Неслучайно има тази приказка между мечката и човека, която казва :"Удари ме". След това идва и казва: "Ето виж, раната зарасна от секирата, но думите, които ми каза, остават завинаги". Така че трябва да бъдем внимателни.

Пожелавам ти успех, Деси, наистина, в тези благотворителни кампании и тези каузи, които ти си поела. Няма да те питам за бъдещи планове, защото ми звучи тъпо. Защото един човек, който има идеите, те са нестихващи и няма смисъл да се говорят предварително.

Ами те се показват. Затова на 4 септември в Античния театър каня всички пловдивчани и разбира се всички гости на града, а защо не и хората от региона да дойдат и наистина да преживеят една истинска приказка. Музикална феерия, която съчетахме и направихме заедно с г-жа Нешка Робева и с най-прекрасните деца, които са от Пловдив и региона. Заповядайте: Античен театър, от 20.30 часа вечерта, на 4 септември!

Слушайте интервюто с Деси Добрева във вторник, от 14.00 до 15.00 часа в предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" Пловдив, на честота 89.9 MHz. Повторението е същата вечер от 22.00 часа.