
ЗАРЕЖДАНЕ...
Kaкви са различните образи на смъртта в седмото изкуство? | ||||||
| ||||||
"Седмият печат“ на Ингмар Бергман от 1957 г. гостът определи като "тежко грамотен и елегантен разказ за Средновековието“, в който той прави реверанс към знаенето на миналото. "Тогава той все още не е хлътнал по Зигмунд Фройд. Бергман демонстрира колко е вътре в цялата култура и естетика на средните векове, включително с визията на смъртта, която отвежда в този хоровод. Филмът завършва перверзно оптимистично, особено като за Бергман, с това кой се измъква от този хоровод на смъртта – артистът“, разказа Колев. Водещият на "Сториборд“ отличи два иконични образа във филма – играта на шах на главния герой със Смъртта и танцът със Смъртта, т. нар. Danse Macabre. "Това е един средновековен сюжет, който е трансцендентен. Танцът на хълма е може би най-брилянтният, естетизиран и алегоричен образ в киното, който може да те накара да настръхнеш“, коментира Иванов. На символно ниво смъртта присъства в 95% от киното, отбеляза Колев. В "Балада за Нараяма“ на Шохей Имамура от 1983 г. образът на смъртта реално не присъства, но има подготовка и желание за нея. "Тук говорим за много специфична култура – всяка култура на изчерпаемите ресурси, която ритуално изоставя възрастните хора, за да не са в тежест. Това говорене за Нараяма като за едно прекрасно място, където старците ще се наслаждават преди края на живота си, всъщност ние виждаме в буквалността на един хълм, осеян с кости, върху който гарвани чакат новия старец, който ще бъде донесен на раменете на неговия син и ще бъде изоставен“, разказа той. В "Любов“ на Михаел Ханеке от 2012 г. смъртта е всеприсъстваща, в зловещи нейни проявления. "Какво по-зловещо от това да умираш заедно с човека, с който си прекарал петдесет години от живота си, в чието тяло и душа си бил влюбен, партньора в живота ти, с който си стигнал до там да споделиш своя и неговия разпад, тоталното разкапване на личността, на тялото“, коментира Колев, а според ведещия Иванов емблематични са образите на смъртта във филмите "Ах, този джаз“ на Боб Фоси от 1979 г., "Хелбой ІІ: Златната армия“ на Гийермо дел Торо от 2008 г., "Маската на алената смърт“ от 1964 г. по разказ на Едгар Алан По и с участието на паметния Винсънт Прайс. Николай Колев пък на свой ред посочи "Смърт във Венеция“ на Лукино Висконти от 1971 г. по новелата на Томас Ман, "Не познавате Джак“ на Бари Левинсън от 2010 г. и "Евтаназаторът“ от 2017 г. Той отличи и режисьорския дебют на Димитър Стоянович "Плът“ като подчерта, че там "смъртта присъства на толкова много различни нива – и като изказ, и като визия, и като малки смигвания във филма, едни зацикляния в настоящето, които се отприщват в бъдещето“, коментира културологът. |
За контакти:
тел.: 0886 49 49 24
novini@ruse24.bg