"Любимите" бележки, които ни оставят българските търговците по витрините, често ни изкарват извън нерви. На всеки от нас се е случвало да види надпис от сорта: "Връщам се след 10 мин.“ или "В обедна почивка съм“. Толкова ли е трудно на автора на такава бележка да си даде сметка, че ако няма посочен начален час, тези "10 минути“ всъщност са безкрайност? 

Да не говорим, че "обедната почивка“ може да трае половин час, а може и да се проточи до следобеда. Нима е толкова сложно да се напише: "В обедна почивка съм до 14:30 ч.“? Това би било елементарен жест на уважение към хората, които чакат отвън – към клиентите, които не са се озовали пред вратата случайно, а са тръгнали специално към дадения магазин, аптека или офис, пише "Фокус".

Но вместо това, ние стоим пред решетките, четем бележката и си повтаряме: "Само десет минути“. Петнайсет минути по-късно започваме да се чудим дали часовникът ни върви правилно. На двайстата минута вече сме наясно, че "10 минути“ е просто литературен израз, а не времево обещание. И тогава идва гневът – този, който не е от чакането, а от чувството, че си напълно невидим за онзи, който е оставил бележката.

Интересно е дали подобни съобщения се поставят без да се мисли, или пък съвсем преднамерено – защото е по-удобно клиентът да се откаже, отколкото да чака. Ако е второто, поздравления – стратегията работи. Удобни са и при изненадващо посещение на шефа. Всичко е ясно - служителят има право да си вземе кафе или пък нещо за хапване. Никой не отрича това право, ама и клиентът е излязъл в обедната почивка да свърши работа и започва да се изнервя, с право.

Бележките по витрините често казват повече, отколкото предполагат авторите им. Те не просто информират, а оставят впечатление. И когато това впечатление е "няма значение дали си дошъл“, то тежи повече от всякакви реклами и усмивки. Тогава и шефът може да се ядоса.

Днес видях поредната такава бележка. Прясна, отпреди десет минути. Иронично, нали?