30 години е и много, и малко. Зависи от гледната точка на времето и историята. За някои 30 години е цял живот. За други половин. Ако човек спортува, храни се правилно и си пази нервите, може и да е 1/3 живот. Божа работа!
Но откъдето и да го погледнем, 30 години е достатъчен период човек да си направи равносметка. За бъдещето, за настоящето и за миналото.
И ако бъдещето е несигурно, а настоящето пошло, то значи нещо в миналото се е объркало.
Не знам преди 30 години как е изглеждало бъдещето и миналото, но предполагам поне настоящето е било изпълнено с мааалко повече оптимизъм и спокойствие. Но това са само предположения.
Днес е много специален и тъжен ден. Датата 17 ноември 1993 г. е запечатана в златните страници на българската спортна история. Точно преди 30 години започва онова незабравимо американско лято. България побеждава Франция на "Парк де Пренс" и се класира за Мондиала в САЩ идното лято.
Исторически успех, след който следват славни победи над гърци, аржентинци, мексиканци и германци.
Победата над "петлите" е толкова епохална, че тътенът от шумното и драматично отстраняване на една от най-големите футболни сили се разпространява из земното кълбо със скоростта на светлината. И това във времена, в които "немаше ни джи-ес-еми, ни интернет".
'90-те на миналия век е странно време. Мутри, куфарчета, Виденова зима, левовете в марки и показни убийства. В същото време футбола ни достига своя връх точно в последното десетилетие на века.
Социалистически продукти като Христо Стоичков, Любослав Пенев, Йордан Лечков, Емил Костадинов, Наско Сираков, Трифон Иванов, Петър Хубчев, Краси Балъков, Златко Янков, Борислав Михайлов, Бончо Генчев, Емил Кременлиев. Или иначе казано "Златните момчета".
Но да се върнем на тази пуста победа в Париж, която и до ден днешен държи влага на тези, които са имали щастието и късмета да я наблюдават.<
br /> В звездната селекция на Жерар Олие личат имената на Бернар Лама (ПСЖ), Лоран Блан (Сент Етиен), Ален Роше (ПСЖ), Пол ле Гуен (ПСЖ), Емануел Пти (Монако), Дидие Дешан (Олимпик Марсилия), Марсел Десаи (Милан), Франк Созе (Аталанта), Рейналд Педрос (Нант), Жан-Пиер Папен (Милан), Ерик Кантона (Манчестър Юнайтед), Давид Жинола (ПСЖ).
Този звезден отбор се нуждае от само точка, за да си гарантира място на Световното през 1994 г. И въпреки това ги бием.
"Господ е българин, господ е българин". Велика реплика, която все още докарва половинчати усмивки и носталгия по едни времена, които са безвъзвратно отминали.
30 години след като "тез момчета златни за милиони" са поднесли чудото на чудесата, днес гледката е обърната на 180 градуса. Същите тези хора, които ни прославиха пред цял свят, вчера за пореден път се изгавриха с играта и феновете, които са им дали всичко в живота. Тези същите отново ни прославиха надлъж и нашир. От гол в последните секунди до "Не знам срещу кого са протестите". Боже, колко жалко! Да изкачиш К2 и да пропаднеш до ядрото на земята. От това да пълниш улиците с хиляди хора в малките часове на денонощието, до това да показваш средни пръсти и да затваряш стадиони. От бирата по земята и празните хладилни витрини през '93-та до пръснатите черепи и запалени микробуси през 2023 г. Тука е така.
Футболът е социален феномен, но далеч не е най-важното нещо за прогреса на едно общество. Аз обаче съм на мнение, че футболът ни е огледало на държавата, в която живеем. Да си герой не е лесно. Може да се самозабравиш и да заживееш на розов облак. Да си надменен също не е за всеки. Ставаш нахален, безпринципен и лицемерен. Да си прост е най-тежко. Започваш да не виждаш по-далеч от носа и задните си части и да си мислиш, че водата е до колене...
Времето за промяна е тук! Няма смисъл да се чака. Няма за кога, няма и за къде. Явно ще трябва да започнем от футбола...
Една от най-добрите статии по темата до момента. А и като цяло за времената, в които живеем. Или по скоро сме затворници. Истина, водеща до кипване на кръвта.
Коментарите са на публикуващите ги. Ruse24.bg не носи отговорност за съдържанието им! Всички коментиращи са се съгласили с Правилата за публикуване на коментари.
