Ивайло Иванов пред "Фокус": Ръгбито е най-джентълменският спорт, в България ни липсва база и финансиране

Новият национален селекционер на мъжкия ни отбор по ръгби 15 - Ивайло Иванов, даде специално интервю за предаването "Спортът на Фокус". Той замени на поста предишния ни дългогодишен наставник французина Ромен Балмис, който прекара 7 години на поста. Ивайло Иванов е бивш национал, който се оттегли през 2024 г. Най-добър реализатор на националния ни тим и със солиден опит като играч и треньор във Франция.

Добър ден, г-н Иванов. Къде ви намираме в момента?

 - Добър ден. Намирате ми в къщата ми във Франция, където живея от 14 години.

Вие сте новият национален селекционер на националния отбор на България, но вие не сте от вчера в този спорт. Разкажете кога се запознахте с ръгбито и кога разбрахте, че то ще бъде неделима част от живота ви?

 - Самата история е много несериозна. Аз, преди да започна да играя ръгби, бях състезател по ски. С един от най-добрите ми приятели навремето, той тренираше постоянно ръгби и постоянно беше в отсъствие. И така на шега вика "Ела с мен да тренираш“ и аз отидох с него, ей така, на шега. Направих една тренировка. Треньорът тогава, Георги Петков от Габрово, ми каза на шега "Защо не започнеш да тренираш? Имаш доста добри качества“. И аз много несериозно започнах да тренирам и реално на третата ми тренировка имах вече първи официален мач с юноши и четвъртата тренировка имах мач с мъжете. И така тръгна историята ми с ръгбито. С времето започнах да се развивам доста добре. След Габрово отидох в Национална спортна академия. Там вече наистина имаше промяна в нивото, понеже имахме много мачове – с Националната спортна академия ходехме на много международни турнири и нивото започна да ми се покачва. С това видях, че имам доста възможности да се развивам в този спорт. Постепенно започнах да се запознавам много и с възможностите и покрай познати успях да се уредя да играя в чужбина. Играх в Испания, в Румъния също така ходих. След това дойдох във Франция и оттогава съм си тук.

Какви са общите характеристики между един скиор и един ръгбист, чисто във физически аспект? Какво трябва да притежава, за да бъде успешен един човек, който се занимава със ски, за да бъде успешен в ръгбито?

 - Може би е фактът, че имах доста добре развита мускулатура на краката и доста бързо бягах. В ръгбито това е един от най-големите фактори, както с времето този фактор, който го запазих от физическото развитие на ските, с бързината, със здравите крака, защото реално това прави понякога разликата в един мач, в един контакт. Това нещо го задържах. Но наистина физическата подготовка, която навремето имах със ските, тя ми допринесе доста големи успехи в началния стадий на ръгбито.

През август бяхте избран за национален селекционер, замествайки на поста Ромен Балмис. Вие сте играли под негово ръководство в продължение на няколко години. Какъв съвет ви даде той и що за човек бе г-н Балмис в съблекалнята?

 - Да, аз от него съм научил много неща. Аз го уважавах него много, въпреки че имах малко повече опит на терена от играчите. Аз никога не съм си налагал моето мнение като играч, винаги съм слушал неговите съвети. Той ми е помагал много. С него също така сме работили заедно и ми е помагал за отбора по ръгби. Беше човек, който наистина допринесе много за развитието на българското ръгби – най-вече за националния отбор говорим. Успя да изгради една група, една система, която до ден днешен функционира доста добре. И след като прие с усмивка новината, че аз съм негов наследник, той каза, че може би това е най-правилният избор, защото познава качествата ми като играч, като спортист, най-вече като човек и сериозността, която аз отдавам към ръгбито. Той сподели, че е бил най-добрият ход, но все пак ме предупреди за многото проблеми и препятствия, които мога да имам и да бъда внимателен, да се подготвям отдалече с кадровия набор. Няма достатъчно нужни кадри, младо поколение, което идва, и в един момент ще има дупка и да се опитам да се подготвя предварително за този етап.

Франция е един от световните центрове на ръгбито. Вие самият имате сериозен опит във френското първенство. Какво можем да вземем от французите и да имплементираме успешно тук, на този етап от развитието на играта у нас?

 - Ами, което може да вземем наистина от френското ръгби и френската култура, е, че те много наблягат на работата с децата. Ръгбито е част от учебната програма и във всяко едно училище децата минават през този спорт и се докосват до този спорт. Има училищни шампионати – говорим за абсолютно всички училища във Франция, за университетите, има университетски отбори. Просто ръгбито е част от спортния календар на учебната година. Както в България учениците си имат просто час по физическо възпитание, тук си е час по ръгби. По този начин, благодарение на това, успяват да се забележат талантливи деца, които са доста по-изявени в ръгбито и те успяват да бъдат придърпани към клубовете, които са близко в района на училището. Оттам вече продължават да си се развиват. Но наистина работата с децата е много голяма тук. Почти всяко едно дете е минало през този спорт и се е докоснало до тази част. Много от тези деца в извънучилищна дейност се записват допълнително да тренират и да практикуват този спорт. Докато, за съжаление, в България в момента тази практика я няма и е много трудно да отидеш в едно училище и да мотивираш едно дете да се запише ръгби, при положение че то е неграмотно и не знае какъв е този спорт, не се е докоснало до него.

За разлика от Франция, тук ръгбито е изцяло на аматьорски начала. Колко далеч сме от деня, когато и в България ще имаме професионалисти и хора, които да се изхранват с това? Всичко ли опира до пари и спонсори или има и нещо повече?

 - Разбира се, че всичко опира до спонсори и до финанси на световно ниво. Всяко едно нещо, всеки един спорт опира до финанси. Без финансиране, без организация, без структура, без база няма как да се получат нещата. За да се работи, за да се получи една детска академия, да речем в България трябва да имаш определена база. До ден днешен ние нямаме определена база, където може да се използва абсолютно, да се съберат материалите, да имаш стадион на разположение. Постоянно се търсят стадиони, плащат се наеми, съобразяваме се със свободното време на тези стадиони. Това е най-големият фактор, от който зависи, защото няма как да искаш да се работи с деца, при положение че нямаме основата, нямаме базата. Наистина е много голяма структурата и говорим наистина за много голямо финансиране. Но не е само то. Трябва да има и качествени хора, обучени треньори. Всичко това е една много голяма система, която е изграждана с години. Много трудно може да се изгради, но не е невъзможно. Най-големият фактор за това нещо е финансирането, защото е страшно много работа и един човек да се отдаде изцяло на това, той трябва да се изхранва по някакъв начин. Няма как да се отдаде по цял ден да развива даден вид спорт и в края на деня той да не получава абсолютно никаква компенсация.

Дебютирахте начело на националния отбор с победа над Турция в София. Какво ще запомните от първата си среща на скамейката на България 15?

 - Много неща ще запомня. Беше много емоционален този мач за мен. Много беше важен от много гледни точки. Беше първи за мен като треньор, беше последният за един от ключовите играчи, беше реванш на мача с Турция. Но като цяло, като мой първи мач бях много напрегнат през целия мач до последната минута. Вие следяхте и видяхте резултата – през целия мач бяхме губещ отбор. В последните 10 минути излязохме с две точки напред и до края на мача ги държахме тези две точки. Беше много напрегнат целият мач, но съм много благодарен, че момчетата успяха да издържат, да се борят докрай с тежкия отбор на Турция и следваха до края самата стратегия, която бяхме изградили за този мач. И всичко се получи много позитивно с победа на нашия отбор.

Трябва да отбележим, че вие имате опит като треньор, и то играещ такъв на националния отбор по ръгби 7. С какво се различават треньорските кресла при двата вида ръгби? Има ли някаква съществена разлика?

 - Разликата е много голяма, защото ръгби 7 е много по-свободна игра. Много по-малко играчи има на терена – на ръгби 7 са 7 човека, плюс 5 резерви, докато ръгби 15 са 15 човека. Много повече е стратегическа играта на ръгби 15. Две коренно различни работи са, две коренно различни подготовки са и е доста сложно, но се опитвам да се адаптирам. Аз от години работя във Франция с мъжкия отбор – аз съм треньор на мъжкия отбор във Франция, в който актуално играех. Имам опит, но всеки, който ми казва, че имам опит...не е същото национален отбор и клубен отбор. Разликата е много голяма. Там нямам право на грешки, защото играем четири мача в годината и всяка една грешка струва доста скъпо.

Колко време протича един подготвителен лагер на националния отбор преди официални мачове? Къде тренирате? Колко пъти тренирате? На какво наблягате?

 - Програмата е изградена от доста време, последните 5-6 години. Националният отбор се събира 3-4 дена преди всеки един мач. Играем четири мача в годината и се събира отборът 4-5 дена преди един официален мач, понеже нямаме възможност, както финансово, така и играчите нямат възможност да се правят допълнителни лагери, защото всеки един играч – както вие споменахте преди малко, ние сме аматьори. Всеки един играч, за да дойде на лагер, той отсъства от работа, отсъства от вкъщи и е доста сложно. И Федерацията няма възможност да обезпечава отсъствието на всеки един играч от работното място. Затова се съобразяваме с тези неща и се опитваме в много кратък подготвителен период – 3-4 дена преди един мач, да се подготвим по най-добрия начин. Но работата не остава само 4 дена преди лагера, работата започва много време преди това от гледна точка на треньорския щаб, на играчите също така. Те трябва да имат индивидуална физическа подготовка, също така трябва да участват в клубните си отбори във всички мачове, за да могат да имат нужната подготовка за националния отбор, защото когато се събираме на лагер, ние нямаме възможност да правим физическа подготовка. Когато се събираме на лагер, просто трябва да сглобим всички играчи от клубовете да заиграят по една и съща система.

Ръгбито е изключително изтезаващ тялото спорт. Какви са тайните за това да се предпази човек от контузии, ако изобщо това е възможно?

 - Предпазване на 100% от контузия няма, но може да се доведе до минимален риск. Единственото нещо, което е – добра физическа подготовка на тялото, от горна част до долна част. Това е най-голямата сигурност за един играч. Аз дълги години смея да твърдя, че извън терена се старая да поддържам доста добра физическа форма, добър начин на живот и физическото ми състояние ми дава възможност да правя доста силни мачове и да ми предпази тялото от контузии. Аз играя от 20 и няколко години ръгби, досега сериозна контузия не съм имал. Имал съм само проблеми с колената, с менискус, но това във всеки един спорт го има. Но като тежка травма бих казал, че съм нямал. И може би това е един от факторите, защото физическа ми подготовка е на доста добро ниво.

Винаги ми е бил интересен следният въпрос и сега няма как да не го задам. Коя транзиция според вас би била по-лесна – от американски футбол към ръгби или обратното?

 - Настина сложен въпрос е. Не знам дали мога да дам точния отговор. Не знам правилата на американския футбол, но бих казал, че от ръгби към американски футбол, защото в ръгби контактите са много по-чисти и играчите нямат никакви предпазни средства – нито каски, нито пластмасови протектори по рамената, нито на бедрата протектори. Но при американския футбол се получават доста неприятни удари, защото там може всеки един да блокира с топка или без топка, и съм виждал лично аз по телевизията доста брутални блокажи и сблъсъци – глава с глава, човек си пада на главата, неочакван блокаж. Но бих казал, че ръгбито по-лесно би се адаптирало към американския футбол, отколкото обратното.

Г-н Иванов, поправете ме, ако греша: върху ръгбито, както и бойните спортове, продължава да тегне една догма, че това са варварски спортове, за хора с едва ли не ниско интелектуално ниво. Всеки, който е стъпвал на игрището обаче или пък е влизал в някаква зала, знае, че това е много далеч от истината. Защо според вас, съществува това твърдение, при положение че специално ръгбито е един от най-джентълменските и сложни спортове?

 - Даже бих казал, че ръгбито е най-джентълменският – говорим за колективни спортове, защото бойните и колективните спортове и ръгбито са два различни вида. Бих потвърдил, че е доста джентълменски спорт. Играчите помежду си по време на терена могат да се блокират, да се търсят, да се провокират, но те стават също приятели и когато свърши един мач, всеки един се здрависва, прегръща се и третото полувреме всички са заедно. Даже може да се забележи по същия начин, когато има един мач на високо ниво – на стадиона няма разделение на публиката, няма сектор "А“ и сектор "Б“, а отбор "А“ и отбор "Б“. Всички са смесени, всички се забавляват, пият бира заедно. Това напрежение, тази агресия я няма, има едно голямо уважение. Както и на терена. Когато някой играч от другия отбор получи тежка травма, първият човек, който е до него, без значение от кой отбор, веднага оставя топка или каквото и да е, отива и се притичва на помощ. Просто има много голяма, коренна разлика с ръгбито и наистина е джентълменски спорт. В очите на някой изглежда много груб спорт, но навремето, може би преди години, може би да се каже така, защото играта в днешно време стана много по-модерна, по-дисциплинирана, по-динамична и е малко по-различно от играта преди 30 години. Може би наистина преди 30 години в очите е излизало, че е било варварски спорт, за нискоинтелигентни хора, но в днешно време ръгбито е много интелигентно. При два отбора, достатъчно добре подготвени, по-интелигентният, по-умният, по-добре стратегически отбор, той ще победи.

Като продължение на предишния ми въпрос – с какви аргументи можем да убедим родителите, които не са запознати с ръгбито и чиито деца проявяват интерес към него, че то впрочем ще им донесе далеч повече позитиви, отколкото негативи?

 - На думи е трудно да се убеди един родител да дойде да запише детето си на ръгби. Аз съм го изпитал лично. Виждал съм хора, които са били негативно настроени към ръгбито, но детето, въпреки това, е искало да се пробва. Те отиват, правят пробна тренировка и виждат, че не е това, което е било в тяхното виждане и в последствие детето остава да тренира този спорт. Но наистина ръгбито учи много децата на дисциплина, на самоуважение, на колектив, на борба. Бих казал, че който не е опитал, няма как да дава едно мнение за спорта, гледайки го само. Просто всеки един човек трябва да се докосне до това нещо. Тук в този отбор, в който аз играя и тренирам, имаме едно мото – ръгби е спорт за всички. Ръгби няма разделение за мъже, жени, млади и стари. Ръгби е спорт за всички и затова всеки един може да се допита. Тук във Франция също така работят вече и много ръгби за хора с увреждания и с други заболявания и просто наистина този спорт е за всички и е достъпен за абсолютно всички.

Отново ще ви върна малко към американския футбол. През последните години и десетилетия той претърпя осезаема промяна към това да стане по-безопасен за играчите, което не се харесва на голяма част от феновете. Съществува ли подобна тенденция в ръгбито и това за добро или за лошо може да бъде?

 - Да, наистина е така. Има много промени всяка година. Има дръзки промени. Не съм запознат с американския футбол, но след като и вие казвате, но и в ръгбито в световен мащаб има резки промени относно промяната на правилата за игра и за здравето на играчите. От две години във Франция наложиха нова система, защото почти всеки играч е задължен да играе с гума в устата, с каквато играят боксьорите. Тези гуми са нова генерация и има GPS сигнал в гумата, който дава сигнал на компютъра. Когато определен играч получи удар в главата, автоматично се сигнализира това нещо на компютъра. Има си специален съдия, който ги следи тези неща и автоматично този играч бива изкарван от игра и му се правят специални тестове. Относно тези удари, комоцио и сътресения, които аз съм гледал и в американския футбол, са доста брутални и моментно нямат последствия, но последствията идват след години. Последствията идват, след като спрат кариерата си. Тези всички удари и разместване на мозъка са доста проблемни и след години могат да създадат доста проблеми.

Как преминава един свободен ден на Ивайло Иванов, ако изобщо имате такива? В какво намирате спокойствие и кой е вашият отдушник?

 - Моето спокойствие е, когато съм си вкъщи със семейството. Колкото и да имам напрежение и проблеми, когато съм си вкъщи, оставям всичко навън и си ми е най-добре. Но както всички, тук сме на аматьорско ниво и аз имам личен живот, работя отделно и ми е доста натоварена програмата, защото продължавам тук да работя с отбор под 18 години в отбора, в който съм, и доста натоварена ми е програмата. Даже днеска имам първи мач с тях, на обяд ще излизам. Доста натоварена ми е програмата, но единственото нещо, което ме успокоява и ме отпуска, е, когато съм си вкъщи със семейството.

Следващият мач на националния отбор на България е чак през април. Ако не се лъжа, играем с Молдова, след това с Украйна.

 - Да, точно така.

Какво трябва да се случи или какво по-скоро очаквате да се случи за тези 6 месеца като прогрес в българския национален отбор?

 - Както говорих и с момчетата по време на лагера, на нас единственият проблем винаги ни е бил физическата подготовка. На много ключови мачове винаги последните 20 минути са ни били най-слабите, защото момчетата просто физически нямат достатъчна подготовка. Това ни е бил най-големият проблем. И с екип от треньорите и от човека във физическата подготовка работим да се опитаме да следим по някакъв начин физическата подготовка. Ще правим контролни тестове за проверка на играчите за тези 6 месеца и ще се опитаме по някакъв начин да ги стимулираме с една крачка да са по-напред от това, което са били досега. Малко повече да влагат в подготовката за личната си физическа издръжливост. И ще се опитаме по този начин да вдигнем малко нивото на отбора за следващите два мача, защото следващите два мача са доста физически тежки – не казвам, че ще бъдат невъзможни за нас. Затова трябва да се подготвим по най-добрия начин, за да може да изиграем и тези двата мача.

И един последен въпрос, г-н Иванов. Ако не се лъжа, във вашия щаб имаме помощник-треньор, който е от Грузия. Ако Франция е прекалено висока топка за нас, какво може да научим тогава от грузинците, които са една от европейските сили в този спорт?

 - Само да ви поправя – първоначално трябваше да работя с този грузинец, но в последствие се случи така, че човекът, който беше с мен на този лагер, реално е французин, защото грузинецът, имаше промени при него и получи повишение в длъжността, в която е, и стана основен треньор в един професионален обор и ангажиментите му бяха, че нямаше как да отсъства, да дойде с мен. И в последствие аз взех друг човек, който е французин, с който работих преди две години, който е също на високо ниво. Но да се върнем на грузинците. Грузинците също така са на много високо ниво. Тяхната лига, те са професионални играчи и Грузия в последните 5 години просто нивото им стана много високо. Но кой е факторът за това развитие – нямам нужната информация, за да ви кажа.

Г-н Иванов, изключително много ви благодаря за отделеното време. Предоставям ви възможността каквото искате да пожелаете и на слушателите на Радио "Фокус“, и на всички българи, които ви слушат?

 - Да, благодаря много за обаждането. Бих казвал на хората, които са чували за думата "ръгби“, да не я игнорират, а да се опитат да разберат малко за този спорт и ако имат възможност, да отидат дори да гледат един клубен мач на клубно ниво, за да пипнат този спорт, до тази атмосфера. И ако имат възможност, да дойдат да подкрепят националния отбор, защото националният отбор е доста млад, енергичен отбор, с доста успехи в последните години. И също така е доста хубав спорт за подрастващото поколение, да може да ги научи на сплотеност, на уважение и на по-голяма отговорност.